Освен оригиналните текстове на стихотворенията, по които композиторът Стефан Димитров създаде през последните десетилетия знаменити български песни, книгата съдържа и част от творбите на Георги Борисов, които критиците наричат "класически". Но не само защото от първия до последния ред на поетичното си творчество авторът остава верен на класическия стих и орфическото песенно начало, а заради това, че стиховете му не се подчиняват на времето. По този повод Васил Балев, редакторът на книгата, пределно строг в подбора си, пише: "Не мога да се сетя за друг поет в съвременната българска литература, който да притежава толкова белези за несъвременност. И най-парадоксалното е, че именно това прави Георги Борисов настоящ, категоричен и характерен. Някак - извънвремеви. Изумлението от близостта на словото при него е така голямо, че самите думи започват да звучат като манифест на самите себе си. В сюжетната нишка потръпва митът. Точно преброените срички на неговата стихийност говорят за безкомпромисен перфекционизъм. Той просто така се е родил - ако не пише по своя си начин, светът му ще потъне в мрак. Само в един негов текст са наблъскани толкова смисъл и звук, колкото други автори не успяват да кондензират в цяла стихосбирка." Не по-малко взискателен от редактора към съдържанието и композицията на новата си книга е и самият автор. На въпроса защо не е включил в нея някои от програмните си "морски" стихотворения или повече от непубликуваните си досега, той отговаря: "Защото освен голямо - както Чехов определя морето - то е дълбоко и солено. И мирише на всеки от нас". И замирисва на море Преди да дойде есента и лятото да си отиде, по спуканите керемиди луната слиза на света: клепач в тополата подпре и го загледа като птица, а котешката ѝ зеница очите му ще издере.(И става тази нощ тогава най-подозрителната нощ. Луната мрачно управлява притихналата си държава и свети бяла като нож. В седефената ѝ мъгла щурците пеят възкачени по най-високите стебла, преди да рухнат овъглени из окосените поля; докато в празните легла реките вените си режати хич не щат да забележат как тъпо биволите стенат между яремът и остенът срещу водата придошла.)И замирисва на море човекът в угарите тъмни и синурите им бездънни оставя друг да дооре, луната яростно напича издъненото му седло и корена си той отсича с едно разлистено крило.Преди да дойде пролетта и зимата да си отиде, по спуканите керемиди човекът слиза на света и в розовата му слана петите си отупва боси... А в шепата си празна носи две-три пшеничени зърна.Георги Борисов